Лили живееше в малко провинциално градче на брега на океана. Откакто порасна придоби навик да идва на малкия стар дървен кей, който никой не използваше вече много години освен един стар риболовец. Често се случваше така, че тя седеше докато той минаваше, вдигайки шапката си и поздравявайки я. Тя му отговаряше вдигайки ръка за поздрав и се усмихваше почти винаги. Това тяхно малко общение продължи много време.

Един ден, който вие можете да видите нарисуван, наближаваше голяма буря. Въпреки това тя реши да отиде до кея. Бурята си имаше своята привлекателност. Корабът на стария моряк се полюшкваше нервно край кея, но не беше вързан – въжетата бяха вътре. Когато тя извика, никой не ѝ отговори. Притесни се, но реши първо да върже корабчето и после да мисли. Когато го връзваше, ѝ се стори че чува откъм бурята зов за помощ носен от вятъра. Тя погледна бурята, почуди се дали ще може да се справи с управлението. След като се увери сама себе си, че това е възможно, но и хуманно, въпреки че беше вързала вече едно от въжетата го развърза, качи се на кораба. Постоя малко с надеждата да чуе отново вика за помощ. След като не го чу тя си каза: „Богът да ми е на помощ“ и отплава.

Лили никога не се върна в дома си. Нейните близки напразно я търсеха много време. Националната гвардия и спасителните служби отделиха цяла седмица но безрезултатно.

След като навлезе в бурята, Лили едвам се справяше с усилващите се вълни, които всячески се стараеха да напълнят корабчето или да го обърнат. Искаха да я погубят. Тя прекара дълги осем часа кръстосвайки бурята, за да намери своя дългогодишен познат и не успя. Помисли си, че няма да успее да се върне и дали това не е края на живота ѝ. Помоли се на бога, на Исус, почуди се дали да се помоли и на Мария, но се отказа – не беше сигурна. След това преумората надделя и тя заспа легнала на пода в капитанската каюта.

Докато корабчето беше тласкано от вълните, тя сънува сън. В съня ѝ беше в едно индианско племе в джунглите на Амазонка и си говореше с тях на местния им език за бога и за спасението, за което знаеше толкова малко. След това чу глас: „Лили, ще отидеш ли при тях загърбвайки всичко?“ Лили се замисли, но някак бодро и радостно, че живота ѝ може да придобие нов смисъл, каза: „Да, ще отида.“

Корабчето се носеше от бурята почти седмица, а Лили беше толкова изтощена, че не можеше да се повдигне от пода. На седмия ден, тя отвори очи и беше слънчево утро без вълнение. Беше топло, приятно и се чуваха птици, шум от хора... Стана бавно, оправи си косата и погледна. Там бяха нейните индианци, които тя се съгласи да спаси. В едно от шкафчетата на корабчето, намери стара оръфана Библия, взе я в ръка и излезе на палубата.

След много години дойдоха работници от златодобивната индустрия съвсем близо до там, където беше племето, което тя научи на истината. Тя все още беше там, все още ги обичаше, все още се грижеше за тях във всичко, което беше по силите ѝ, а което не беше – в молитва. След тези тридесет години, тя беше направила речник на техния език, даже беше превела Матей и Деяния, за да може да им чете на родния им говор. Един от работниците се сети за изчезналото момиче и я попита на португалски, макар че тя не разбираше езика: „Лили?“.

Очите ѝ се насълзиха като си спомни коя е, от къде идва, спокойния живот с родителите си и каза на своя език: „Не, аз съм Ноау“, което беше нейното име в племето.

Човекът обаче, гледайки нейните европейски черти не ѝ се довери и каза на полицията. Дойдоха родителите и след като разбраха за нейното чудодейно избавление. Казаха ѝ, че стария моряк е излязъл с лодката си в морето и никога не се е върнал, нито са намерили лодката. Тя не се върна обратно при тях. След като те си отидоха от земята, тя получи малко наследство и подобри малко живота си и този на племето ѝ. Можете и до днес да я намерите там опитвайки се да помогне на тези, които не познаваше, но които ѝ дадоха смисъл в живота ѝ.